Когато съм там сред природата всички тревоги изчезват. Чувствам се жив, развълнуван, енергичен, емоционален. Мога да не спя, да стана в 4 сутринта за път, да пропътувам стотици километри, да извървя още десетки, независимо колко трудно е и колко тежка ми е раницата. Много пъти съм тичал по планинските баири или по дълбокият пясък, само за да хвана добрата светлина. Ставал съм за стотици изгреви, дори 2 часа по-рано, не заради самият изгрев. А заради едничката възможност да уловя с фотоапарата си нещо невиждано. Спектакъл, който само природата може да поднесе. Понякога затварям очи и цялата ми душа спи, но един вътрешен глас не спира да ми повтаря: “Ами ако това е ИЗГРЕВЪТ?”, “Ако в тази мъгла навън се качиш по-нависоко и се окажеш над облаците?”, “Ако дъждът внезапно спре и слънцето изрисува най-красивата дъга, която си виждал?”. И тръгвам…много пъти разочарован от илюзията създадена от мислите ми, но никога разочарован от взетото решение. Защото, когато изляза, изкача върха, дишам от свежия въздух и се върна в топлата хижа с мирис на прясно изпържени мекици, нищо вече няма значение. Отново разбирам, че съм жив и след малко получавам съобщение от баща ми по месинджър: “щом си станал толкова рано, значи си на планина...”